Как се роди империята ТИМ
В началото на 90-те години Варна беше занимателно място. Може надалеч да не е бил най-хубавият град за живеене, за какъвто го ръкоположиха едно радио и един вестник при започване на 21 в., само че сигурно делниците в него носеха своята доза адреналин. Извън провинциалното самочувствие на крайморските „ туземци “, че живеят в лятната столица на страната, мотив за страсти бяха епизодичните престрелки по улиците, кражбите на коли, които гонеха броя на импортираните в града, само че към момента незастраховани возила „ секънд хенд “, и пъченето на мускули по кръчмите, което най-често завършваше с малко кръв и доста мастило по първите страници на утринните вестници. Основни медийни герои – както на всички места в страната, бяха емблематичните абревиатури СИК и ВИС. Местните им шефове нямаха сантименталния ореол на босовете от столичните си централи, само че също като тях имаха упоритостите да сложат ръка на лъвския къс от бизнеса край морето – без значение дали става въпрос за законна търговия с алкохол, цигари, зърно, за туризъм, интернационален превоз и защита, или за контрабанда на артикули, опиати, женска плът и отявлен рекет. Улисани в конкуренцията да се надцакват, и едните, и другите като че ли пропуснаха да виждат, че някак тихомълком в периметъра им се намести една нова, безусловно провинциална абревиатура. Без именит имидж и без софийски настойници – ТИМ. Също като момчетата от ВИС и СИК, те излязоха на кръга, парадирайки със спортната си закваска. Е, нямаха чак борческата популярност от ранга на „ Олимпийски очаквания “, само че пък умееха да раздават плесници. С крайници. И да носят – на пердах, на мраз, на апетит, на оцеляване в рискови обстановки. Най-просто казано, носеха школовката на секретното отделение „ Тихина “. За „ Тихина “ преди 1989 година се говореше единствено под сурдинка. Воалът на секретността раждаше в публичното пространство цялостен куп легенди, които никой не си правеше труда да опровергава. Факт е обаче, че обхванатото в загадъчност отделение на Военноморските сили, основано през 1970 година, нямаше аналог в България. В него пращаха единствено добре готови физически и устойчиви душевен младежи. Казват, че още в новобранските центрове, преди разпределението, мнозина наборници тайничко си мечтаели да бъдат измежду определените. Митът за американските „ тюлени “ – супермъжете, които даже по филмите, стигнали до екрана, изтъкан от социалистически натурализъм, покоряваха наред непознатите страни и женските сърца, имаше своите фенове и у нас. Особено в град като Варна. Въпреки това единици попадаха измежду редиците на командосите поради специфичната селекция и високите условия. В „ Тихина “ се подготвяха разследващи групи, предопределени за активност в тила на съперника. Антитерористи или терористи, зависи от тълкуването – предвид на историческата нужда. Командосите, напълно като щатските си побратими, бяха обучавани за изнурителни преходи по суша, за десант по въздух, по море и под вода. „ Всички матроси, старшини и офицери минаваха през специфична учебно-тренировъчна стратегия, която включваше детайлна леководолазна подготовка, скокове с парашут, огнева процедура, пукотевица по цели „ на сляпо “ и тренировки по бойни изкуства без оръжия. Родните „ тюлени “ бяха калявани да преодоляват стотици килиметри съвсем на един мирис. Методично бяха подготвяни да оцеляват в рискови условия през всички сезони на годината, при цялостна липса на хранителни запаси “, настояват не един и двама морски офицери. Напук на балканското ни възприятие за непълноценност по отношение на великите народи обаче, съгласно мнозина специалисти, подготовката на BG-командосите е превъзхождала школовката на морските пехотинци в Съединени американски щати по редица критерии. „ Черноморските акули “, както преди време назоваха бойците от „ Тихина “, действаха безшумно, незабележимо, само че безотказно – с желязна хватка. Е, тъкмо тези момчета изгряха изведнъж на хоризонта във Варна, до момента в който борческите бригади на СИК и ВИС кръстосваха юмруци и пищови по улиците на морската столица. На прага на 1994 година групировката на командосите стана факт и в правосъдните регистри. На 29 декември 1993 година „ ТИМ “ ООД получи „ кръщелното си удостоверение “ като сдружение, разрастващо действия, свързани с търговията, защитата и услугите. Напук на хубавичко логичност и естествените закони обаче, прощъпалникът на екипа бе изпреварил раждането. Още преди основаването на компанията, ядрото на ТИМ бе съумяло да стъпи на краката си. Може би през днешния ден малко на брой си спомнят, само че в самото начало на 90-те години, директно след „ експлоадирането “ на демокрацията, мераклиите за бърза облага край морето, които можеха да се държат над водата и им се беше случвало да се гмуркат, с цел да впечатлят следващото гадже на плажа, хукнаха да събират рапани. За разлика от кулинарния интерес към мидите, у нас тогава никой не мислеше, че хищният охлюв става за нещо друго, с изключение на за залъгалка на туристите под формата на сувенири. Оказа се обаче, че японците са подготвени да заплащат скъпо и прескъпо, с цел да го видят в чиниите си. Това изкуши стотици варненци да се насочат на лов за деликатесната мръвка. Сред тях бяха и част от командосите на „ Тихина “. „ Тюлените “ зарязаха антитерористичната задача и се впуснаха в нова. Работата им отново беше под водата, на моменти дните им отново нямаха начало и край, само че рапаните им даваха късмет не просто да оцелеят, а да натрупат пари. Всеки от водолазите се гмуркаше самичък за себе си и самичък калкулираше приходите си. След 2-3 усилни лета, сполучлив улов и шанс с изкупните цени на източния деликатес, те отново дружно взеха решение какво да вършат с облагата си. „ Спестиха си парите и ги похарчиха мъдро “, коментира техен някогашен сътрудник от секретното отделение, до момента в който си спомняше по какъв начин, откакто завършили с рапаните, тимаджии наели залата за фитнес в Медицинския университет, накупили съвременни уреди и дали старт на бизнеса си. В гласа му имаше единствено самопризнание, че са съумели да се оправят. Липсваше злоба, че не е един от тях – нито първоначално, когато са се наливали основите на силовата формация, нито в този момент, когато икономическата империя бере плодовете на успеха. Лирическо отклоняване за Чичко Гугъл Ако потърсиш в интернет информация за ТИМ, ще те засипе проливен дъжд от публикации, журналистически „ следствия “ и емблематични „ разкрития “. Авторите им са стотици, само че и маститите пера, и редовите занаятчии си наподобяват в едно – тиражират под индиго. Някои залагат на креативната интерпретация, други не се церемонят доста и работят на правилото copy-paste, само че като краен резултат 90% от информацията се препокрива, заедно с грешките. Според най-популярната търсачка – „ Google “, групировката ТИМ е конгломерат от компании и управлява Варна, Добрич, Шумен и съвсем цяла Североизточна България. Името й е абревиатура от първите букви на нейните създатели Тихомир (Митев), Иво (Каменов) и Марин (Митев) – някогашни военни от секретното отделение край Варна „ Тихина “. Всъщност кракът на Иво Каменов в никакъв случай не е стъпвал в „ Тихина “ – поне в качеството на служител в поделението. Там са карали казармата си, а след това са останали на свръхсрочна работа, единствено другите двама от варненската триада – Марин и Тихомир. А по-добрият командос от двамата – Марин, е попаднал измежду морските тюлени заради… дарбата си на художник. И бил включен в тима на пехотинците инцидентно. По негови думи. Разказът, който излиза от устата на Марин Митев – в един есенен следобяд, в офиса му в централата на ЦКБ във Варна, до момента в който пием кафе, което самичък е направил, звучи като приказка… За Пепеляшка на развития социализъм.
Винаги го е привличало рисуването. Като приключил 7 клас, кандидатствал в Худжествената гимназия в Казанлък. Докато дружно с другите деца се потял над скиците, се извила стихия. Вятърът бил толкоз мощен, че потрошил прозорците на гимназията, а стъклата изпонарязали част от роднините на бъдещите художници, които чакали в двора края на изпита. „ За отплата шефовете на учебното заведение взеха решение да одобряват с преимущество тези, чиито близки бяха потърпевши. Така аз останах отвън класацията, а с цел да не изгубвам годината, се записах в Корабостроенето “, твърди босът на ТИМ. А след това, като приключил СТУК-а – Средното техническо учебно заведение по корабостроене, и пристигнал ред да влиза в казармата, го пратили в „ Тихина “ – да поддържа нагледната пропаганда. За пръв път го присъединили в акция, когато негови сътрудници си начупили краката при парашутен скок и нямало кой да попълни групата. Малко по-късно към този момент бил измежду титулярите. След това останал на свръхсрочна работа и влезнал в листата на командосите от най-висша класа. И в Чичко Google написа, и самият Марин Митев признава, че няколко пъти му се е случвало да не му се отвори парашутът и се е приземявал с помощта на аварийния. Негови сътрудници от поделенето също не крият, че е бил пращан на най-опасните задачи. „ Случвало се е със седмици да киснат под водата в Босфора “, споделят те сбито. И до момента в кабинета на Марин Митев в ЦКБ висят архивни черно-бели фотоси, запечатали екскомандоса с групата му и военния министър от ерата на Тодор Живков ген. Добри Джуров – при обмяна на опит в Чехословакия или награждаване след задача. В ъгъла под тях, повърхностно са подпряни няколко саби и „ самурайски “ мечове. „ Остави ги – бутафория. Ама ми ги подаряват и какво да върша – в случай че не ги взема, ще се обидят “, подмята Марин, до момента в който грижливо смъква от стената архивните фотоси, с неподозирана деликатност ги поставя на бюрото и стартира да ми споделя къде и по какъв мотив са правени.
Господ има необичайно възприятие за хумор… Тънка алена линия… Всъщност спортът не просто е един от темелите, върху които – тухла по тухла, ТИМ стартира да гради „ къщурката “ си. Той даже не е наследена инерция от войнишките години на някогашните морски пехотинци, а самобитна визитка, с която бащите на абревиатурата като че ли опитваха да разграничат хората си от класическия облик на „ мутрата “. За разлика от залезлите спортни величия в другите силови структури, които упражняваха мускулите си единствено до момента в който прибираха рекета от следващия дебитор, тимаджии се поддържаха във форма освен по улиците, а и във фитнес залата, и на татамито. Факт е, че множеството от създателите на групировката са някогашни състезатели по карате – и то взели участие в националния тим по киокушин кай, печелили не една и две трофеи в интернационалните шампионати. Логично е да се допусна, че от философията на източните бойни изкуства, съчетана с уменията от школата на „ Тихина “, плюс идеята, в която са се клели, наречена най-шаблонно татковина, би трябвало да се роди съвършеният герой за правдивост – самобитен групов Батман на посттоталитарна България. Само че, както нормално става у нас, положителните планове прекомерно постоянно кривват по пътя към пъкъла. Първоначалният план ТИМ да развива освен спортния клуб, а и образователен център, в който да се четат лекции, съчетани с на практика курсове за образование по фирмена сигурност, някакси остана в границите на положителните планове. Целта, с която бе записана „ ТИМ “ ООД – да продава защитата като ноу хау, последователно бе размита от прозата на делниците. Някога, през Възраждането, на село, даскалите може да са били тачени и възвеличавани, само че и тогава, както и през днешния ден, шансът им да свържат двата края е бил в ръцете и портфейлите на чорбаджиите. За никого не е загадка, че край морето пъпът на чорбаджиите постоянно е бил хвърлен в курортите – даже по Тодорживково време, когато всички хотели и заведения за хранене бяха държавни. А когато някой харчи пари на страната, изключително в мътилката на прохождащата народна власт, надали ще тръгне да купува ноу хау за фирмена сигурност, откакто може да си наеме пазванти. Особено когато пазарът на охранители е пренаситен. През 1994 година във Варна главната борба за клиенти беше сред „ пазачите “ от локалните поделения на СИК и ВИС – „ Секюрити груп “ и „ Марс 93 “. Тарторите им – взривеният през ноември 1996 година в асансьора на кооперацията си Йордан Марков, и някогашната „ олимпийска вяра “ в битката Христо Асенов-Бацата имаха именита популярност. Бригадите им жужаха като пчелички сред магазини и кръчми, кандърдисвайки притежателите им да ги „ пазят от неприятните “. Естествено, против добра месечна сума. Който не искаше, го отнасяше – той или имуществото му. Резултатът – комерсиалните обекти в града, даже гаражите, превърнати в квартални минимаркети, бяха облепени със стикерите на „ Марс “ и „ Секюрити “, а кражбите и разрушените витрини подминаваха „ белязаните “ като бързия трен. Докато момците на Бацата и Данчо Марков шетаха из морската столица със самочувствието на шерифи, ТИМ „ удари бингото “ малко по на север. Никой не разбра по какъв начин компанията подписа контракт да охранява държавния още курорт „ Св. Константин “, и то чак до 2002 година На фона на „ жълтите стотинки “, събирани от дребните търговци в града, парите бяха фантастични. „ Плащаше им се месечно заплащане, равняващо се на 31,8 полицейски заплати. На процедура из курорта се разкарваха четирима души от групировката и – толкоз “, беше оповестил пред публицисти по това време някогашният началник на Регионалното звено за битка с проведената престъпност полковник Стамо Стамов. Според него договорът за охранителна активност с ТИМ е бил извънредно неблагоприятен за курорта, само че в тези години, „ когато се наливаха основите “ на пазарната стопанска система, кой ще ти гледа интереса на някакво си държавно сдружение, което трябваше да извърши задачата си на дойна крава, изцедена до дъно, преди да бъде хвърлена в кланицата на приватизацията. Пък и тогавашният началник на „ Св. Константин “ Иван Иванов, известен измежду медиите в града с прозвището Инч Хай, което идеално прилепваше на ниския му растеж и слабото му телосложение, бе останал извънредно удовлетворен от сделката… Носталгично Погледнати от камбанарията на днешната световна рецесия, 90-те години на 20 век бяха безметежно време. Тогавашният кмет на Варна Христо Кирчев – първият локален властник, излъчен след действителна изборна конкуренция, громеше сърповете и чуковете в главите на съгражданите си, реституираше златни имоти в „ Св. Константин “ и бленуваше за НАТО и Шести американски флот, които да трансфорат града в Маями на Балканите. Нервираше се, че западните дипломати ни мислят за туземци, дето се радват, в случай че спастрят някой и различен лев, с цел да си купят препаска, с която да прикрият бедрата си. Тюхкаше се, че „ българинът седи върху златна мина, а чака да падне кокосов орех върху главата му, с цел да се нахрани “. И гордо пърпореше по улиците със старичкия си „ Трабант “. Частната самодейност беше на респект, алъш-веришът със артикули от Капълъ чарши – върхът на предприемачеството, а планът „ Красива България “ – метод да пребоядисаш на облага фасадата на реституирания си парцел на пъпа на Варна, с помощта на който си се уредил с мечтаната „ специалност “ рентиер. Журналистическата колегия също не бе подмината от ентусиазма на времето. Умирахме да си врем носа на всички места, надавахме уши щом някой около нас заговореше за далавери – без значение дали парите под масата отиваха към общински служители, партийни централи, национални организации или блюстители на реда. Приватизацията беше във вихъра си, облагодетелстваните от покупко-продажбите се брояха на пръсти, а прецаканите, като не можеха да загребат от меда с черпака, търсеха на кого да си изплачат тъгата. Ама, в случай че може, хем да ревнат с цялостно гърло против „ мръсниците “, хем да не се загатва кой тъкмо реве. Познайте от веднъж за кого беше отредена странната роля на изповедника тръбач – на публицистите, несъмнено. Само че вестникарските разкрития, даже и да бяха безусловно достоверни, нормално вървяха в комплект с писмени пояснения за материала, източниците и инспекциите на оповестената информация в някое от РПУ-тата (тоест, районните полицейски управления) на Варна. В случая полицайчетата нямаха никаква виновност – разпитваха ни, тъй като „ засегнатата страна “ опитваше да заведе дело за клюка против създателя, а според от „ показанията “, прокуратурата трябваше да реши дали пишещият е „ сгазил лука “, или не. Отплеснах се. Всъщност желаех да кажа единствено, че в един миг автоцензурата още веднъж излезе на дневен ред, а всяко по-чепато писание трябваше да бъде с кристално акуратен изказ, с цел да си спестиш интервютата с Темида. В сходни случаи персонално аз завиждах на сътрудниците от радиа и малките екрани. Не тъй като съм си фантазирала, че им е по-лесно, а поради мимолетността на ефира. Кой чул, кой гледал, кой запомнил – иди търси записи, че да покажеш на прокурора по какъв начин са те омаскарили… Докато при вестника е друго – колкото щеш можеш да четеш, да препрочиташ, да тълкуваш и да търсиш скритите обиди. Дори и да си пропуснал да видиш материала, отново няма проблем – ей ти я библиотеката, освен ще ти дадат да го прочетеш, ами и копие ще ти направят… Напук на поговорката, че на бодлива крава Бог рога не дава, през 1998 година, тъкмо когато ръководството на Съюз на демократичните сили бе почнало крепко да се втвърдява, аз цъфнах в ефира на тимаджийската телевизия. И то не сама, а в компанията на още две, по-устати и от мен, журналистки – упоменатата към този момент Юлия Кунева и известната в последно време Веселина Томова. Един час седмично, онлайн, благодарение на водещата Петя Стефанова, трите трябваше да вадим на показ прикриваните проблеми на града и да слагаме пръст в раната. Без ограничавания на тематиките, без чадър над който и да било от управниците, без да сме задължени да назоваваме източниците си. Експериментът на МСАТ бе наименуван „ Спешно поделение “. Честно казано, и трите имахме запаси към името – около сполучливия сериал ни звучеше някак си претенциозно, пък и се притеснявахме да не стоим на екрана като пациенти на психиатрията. Любо Живков, който тогава го играеше пресаташе на ТИМ и бе „ основният договарящ “ с нас, обаче отсече, че Марин Митев харесал тъкмо това име и се спрял на него. Пропуснах да кажа, че и концепцията за „ отделението “, и форматът на предаването, и кандидатурите ни като „ медсестри “, били персонално избрани от Марин. Поне по този начин твърдеше Любо… В месеците, през които се вихрехме в „ Спешно поделение “, последователно усетих какво е да вкусиш блясъка на славата, даже да не си популярен колкото Джон Бон Джоуви. Притесненията ни, че се впускаме в непредсказуема случка, че предаването няма да се хареса, че ще изглеждаме смешни на екрана, изчезнаха още на втората седмица. Варненци започнаха да чакат четвъртъците, с цел да чуят следващата порция вести, непроцедени другаде – за парите от боклука на Варна, превеждани в секрети сметки на Съюз на демократичните сили за предизборни или други цели, за скритите клаузи от контракта за приватизация на „ Златни пясъци “, за подслушваните линии, засечени в някои редакции (както споделяше един мой професор – от Клеопатра до наши дни нищо ново)… Странно, само че чисто варненската тема, тиражирана от локалната кабеларка, откри отзив и в много други градове от страната. Мои познати, включително даже от Пазарджик?!?, ми звъняха да ме питат по какъв начин са ни пуснали на екран, и по какъв начин по този начин още не са ни били… На моменти и ние се питахме същото, само че се утешавахме, че до момента в който зад нас стои ТИМ, пердах няма да ядем. Досега не съм признавала, само че хонорарите от „ Спешно поделение “ бяха най-лесно и най-приятно изкараните пари през живота ми до момента. Факт е, че за 4 часа в месеца получавахме по още една заплата, освен това, като давахме воля на най-съкровеното си предпочитание да споделяме истината, единствено истината, цялата истина и нищо друго, с изключение на истината… Нека това не ви звучи надуто и патетично. Защото информацията, която публицистите кътат в мозъка, бележниците и компютрите си, наподобява на айсберг. По страниците на вестниците и в ефира излиза единствено надводната част. Онова, по-голямото, невидимото, дето може и „ Титаник “ да прати към дъното, най-често не вижда бял свят. В „ Спешно поделение “ за долната част на айсберга нямаше заслон. Сигурно по тази причина животът на предаването бе къс. Че привнесеният от София началник на Регионална дирекция на вътрешните работи – Варна, полк. Иван Стефанов ни търсеше цаката, бе едно на ръка. Особено като отворихме дума, че толкоз интензивно е задирял своя колежка в почивната станция на Министерство на вътрешните работи на „ Св. Константин “, та тя се жалвала на военна прокуратура от опит за изнасилване… Години, откакто „ отделението “ беше хлопнало кепенци, разбрах, че цялата „ Криминална полиция “, даже в случай че не е на работа, била задължена да гледа предаването. И да рапортува за всичко, казано от екрана. Как да не се почувстваш допрян от Blaze Of Glory след всичко това… Краят на „ Спешно поделение “ пристигна, като всички промени, в навечерието на Нова година. Шефовете ни от „ Труд “ в София внезапно взеха решение, че по Закона за конкуренцията нямаме право да се радваме на приходи от друга медия, освен това – „ О, смут, частна! “ (Сякаш вестникът ни, който към този момент имаше най-големия тираж в страната, се устояваше от волни пожертвования.) ТИМ също даде отбой. Явно задачата беше изпълнена: конкуренцията в бизнеса бе овладяна, полицейските пристрастености – умиротворени, рекламните контракти на МСАТ – вързани в забрадка, подписани и предплатени. У нас остана горчивият привкус на нещо стартирано и незавършено – хубаво, но със период на валидност. Дето го дефинира не качеството на продукта, а чорбаджията. Както прочее множеството от нещата в България…
Да споделям ли какъв брой благо ми стана близо 10 години, откакто „ Спешно поделение “ към този момент не беше част от ефира, когато мои познати ме запитаха: „ Абе, какво става, скоро не сме ви виждали предаването. Да нямате проблеми? “ Мисля си, че проблемите, колкото и да са грандиозни, изчезват от хоризонта, в случай че някъде около тях си срещнал и светлите мигове на удовлетворението… Марин Митев храни тигрови акули някъде в Индийския океан. Уникалната фотография е измежду дребното снимки в профила му във „ Facebook “, запечатали лицето на „ бащата “ на ТИМ. „ Ако някой към момента изпитва вълнуващо учудване за какво в никакъв случай, на никое място и късно не може да прочете повече за холдинга ТИМ, ще би трябвало да се сблъска с очевидното: групировката усърдно се грижи името й да бъде използвано като в гробищен парк – или за положително, или за нищо. “ Тези думи не са мои, въпреки че с чиста съвест бих се подписала под тях. Точната дефиниция е направена в Скай конгрес. За страдание, не мога да изтъквам от кого, тъй като единствен ориентир е датата – 14/2/2003 година, 11:05 ч., и безадресното „ неизвестен създател 79 “. Информацията обаче е като водата – изтървеш ли я, плъзва на всички места, покрива неравностите, запълва кухините, до момента в който не изравни пейзажа и не стартира постепенно да се разсейва в пространството. И даже когато се изпари, отново остават каверни, в които можеш да откриеш прелюбопини неща. Трябва обаче да знаеш къде да търсиш… Още вардя една разпечатка от средата на 90-те години на предишния век за следените от Министерство на вътрешните работи структури, разработвани като рискови и евентуално рискови за естествения живот в града. Оперативен служащ ни я беше дал, откакто му бяхме приплакали, че имаме да пишем материал за престъпността във Варна. Тя започваше с ТИМ-ООД. Бяхме предизвестени, че писаното няма доказателствена стойност, и че в случай че го публикуваме 1:1, освен ще си имаме неприятности, само че и няма да се откри кой да удостовери информацията. Изкушавам се обаче да го изтъквам: „ Дружеството е записано на 29.12.1993 година за насърчаване на действия, свързани с търговията, защитата, услугите. Дружеството има подписан контракт за защита на курортен комплекс „ Св. Св. Константин и Елена “ до 2002 година, обособени питейни заведения в курортния комплекс; голям брой магазини и други търговски обекти на територията на гр. Варна, като защитата се реализира посредством построена лична система на СОТ; експлоатират взаимно с „ Мустанг видео “ – Обединена кабелна телевизия; охраняват паркинги, складови бази, държат чартърен представителна постройка в кв. „ Чайка “ – общинска благосъстоятелност, предоставени им преференциално от кмета на гр. Варна. Чрез основано взаимно сдружение със съдържателите на риболовни таляни на цялата територия на района имат монопол върху риболова и определянето на цените. По оперативни данни са под опеката на И.Д. основен прокурор на въоръжените сили, кметската администрация на града. Имат лиценз за охранителна активност. Седалището на сдружението е гр. Варна, ул. „ Марин Дринов “ 55 (адресът на Медицинския университет в града – б.а.). Като шефове на сдружението се водят Марин Великов Митев ЕГН… и Тихомир Иванов Митев ЕГН… Силовата конструкция вътре в сдружението се управлява от Иво Каменов Георгиев ЕГН… 31 юли 2004 година – Иво Каменов (на заден план) и Марин Митев, пременени в бяло, се готвят да прережат лентата на новия хотел в курорта „ Св. Константин “ – „ Азалия “. Структурният състав на ТИМ в охранителната и силова конструкция се състои от към 50 млади мъже, подбрани най-много от уволнения войнишки състав на под. 22580 гр. Варна (разузнавачи-десантчици), някогашни служители на реда от СПООР – Варна, неосъждани, интензивно поддържащи спортната си форма във фитнес центъра, където се намира офисът. Дисциплината е по сходство на тази в армията. Марин Митев и Тихомир Митев са служили като сержанти на свръхсрочна работа в горепосоченото военно отделение. През последния месец лишиха бизнеса с проституцията от другите групировки и настъпват във всички техни сфери на въздействие. За бизнеса с проститутките дават отговор Стоян Стефанов Лефеджиев ЕГН… и Владимир Корнеев Илиев ЕГН… На този стадий представителите на ВИС и СИК в града не могат да окажат противопоставяне на ТИМ и евентуално в бъдеще е допустимо да се стигне до стълкновение на ползите. Към ТИМ гравитират представителите на „ Корона инс “, които нямат огромни позиции в района, „ Секюрити глобъл – ЕООД “ гр. Пловдив. “
Край на цитата. Всъщност, в случай че попитате някой варненец от междинното потомство по какъв начин ТИМ са почнали бизнеса си, той надали ще се ограничи единствено в границите на проституцията, упомената в оперативната разработка. И ще бъде надалеч по-словоохотлив в детайлностите за „ всички техни сфери на въздействие “, отнети от „ другите групировки “. Автоджамбазлъкът е единствено една от тях. И въпреки стотици поданици на морската столица, станали непредпазливо пешеходци, да са уверени, че колите им са били отмъкнати от бригадите на ТИМ, никой от тях не се е добрал до доказателства за това. Собствениците на лъскави лимузини – изчезнали внезапно и върнати назад против затлъстял откуп, също нямат черно на бяло, че покушението е дело на митичната абревиатура. Дори в случаи, когато поради авторекета е имало заплаха да лумне интернационален скандал и полицията се захващала съществено да търси крадената кола, джамбазите от ТИМ отново са успявали да заметат следите си. Въпреки че договарянията се водели персонално сред хората на реда и бащите на групировката. Това не е художествена небивалица, а част от спомените на полк. Стамо Стамов – именитият началник на РЗБОП, както назоваха в резюме Регионалното звено за битка с проведената престъпност. Предавам ги по този начин, както ми ги описа близо 17 години след „ застрахователните събития “. „ Бяха отработили канал за крадени коли – прекарваха ги през Румъния, Констанца. Прокурорът или шефът на МВР-то там беше в близки връзки с тях, плащаха му на него. На Лазар Анев от „ Албион кар “ откраднаха 4-5 нови БМВ-та. Лазар ги продава на някого и след 2-3-4 дни изчезват. Информацията беше на 100%, че те ги крадат и ги изнасят в Констанца. През април 1994 година в хотел „ Мусала “ отсядат две фамилии руснаци, за една вечер. Всички бяха от „ Мосфилм “. Жените – от остарялата московска буржоазия. Идват от Австрия с две БМВ-та, огромни и нови. Понеже чули, че в България се краде, на паркинга ги поставят едно до друго. Двете дами и единият мъж се качват в хотела, вторият остава да спи в колите. Като се съмва сутринта, обаждат му се да се качи горе – да употребява тоалетна и да се измие, а по-късно да се подготвят да потеглят. След половин час, или колкото там е стоял, слизат и виждат, че едното БМВ го няма. За второто не са имали време да го отмъкнат. Или не са желали – най-вероятно… Багажниците на колите бяха цялостни. В тази, която бе открадната, имаше авариен мотор и доста скъпи кожуси, купени от Виена. Явно са ги следили цяла вечер… Случая го пое Първо районно, което бе на по-малко от 100 метра от хотела. Единият от компанията имаше някакъв прочут – руснак, който живееше до Спортна зала. Той остана за известно време – 4-5 дни, до момента в който се откри колата, с цел да може да я върне в Русия, а другите си потеглиха. Двамата поддържаха връзка с оперативните в Първо РПУ. На третия-четвъртия ден някакъв българин им се обажда и им желае среща, като стартира приказки за откуп. И тогава трансферираха случая към РЗБОП. Понеже съм учил и почти го знам съветския, аз контактувах с сътрудниците. Е, стартира една игра, която продължи 2-3 дни, до момента в който излезе на ярко този, който желае парите. И пристигна един строителен механик – здравословно не беше добре индивидът. Отначало го подхванахме: „ Колата, като стойност, и туй, което има вътре, искаш откуп за тях. Твърдиш, че нямаш нищо общо с цялата тази работа – кой ще ти повярва? “ После извиках една от прокурорките от районна прокуратура да участва на диалога, с цел да му изясни – в случай че не има вяра на мене, на нея най-малко да повярва. И тогава тоя човек сподели:
– Аз съм единствено медиатор. Тук едни момчета ме накараха, пък ще ми дадат някой лев, тъй като нямам пари за медикаменти.
– Кои са тез момчета?
– Еди кои си.
Единия го сподели. Момчето се оказва Иво Каменов. Аз Иво до тогава единствено бях го чувал, само че не бях го виждал… И за негативно време – значи това е било в сряда или четвъртък, в петък към този момент бяхме изяснили кръга кои са. И в събота сутринта рано-рано ги прибрахме и ги закарахме във Второ районно ръководство – Тихомир, Иво и Марин. И още един имаше, само че го забравих кой е. Аз настоявах, желаех да ги задържим, обаче прокуратурата… Те въртяха-сукаха, въртяха-сукаха, не издадоха къде е колата. Отидохме на пазарлък – да кажат къде е БМВ-то, да го върнат, и ще ги пуснем. Казаха: „ Колата ще ви я върнем, обаче няма да кажем къде е. “ „ Няма значение, крещя, най-малко я върнете. Този човек стои тука, чужденец е. “ И в един миг – към този момент стана към 5 часа следобяд, прокурорите си сграбчиха шапките и се прибраха. Не подписаха разпореждане за задържане… Няма какво да върша – последният работен ден от седмицата, идва 18 ч., сътрудниците би трябвало да си вървят, а тях би трябвало да ги пускаме. И като поеха ангажимент (да върнат колата), аз до последния миг не им споделих, че ще излязат. Викам: „ На нас ни свърши работното време, вашето място е там (в ареста), ние си отиваме у дома. “
Това ни беше и най-силното оръжие. Казаха: „ До два дни колата ще я докараме, пуснете ни. “ В неделя, припомням си, имаше някакво съревнование по кикбокс в Пловдив. Викат: „ Имаме двама-трима души, варненци, които се надяваме да вземат медали. Ние даваме там някой лев, пари, спонсорираме, би трябвало да сме там, апелирам ти се… “, отново почнаха да се молят. Аз използвах момента, че се молят, и им споделих: „ Добре, хайде, споразумяваме се – пущам ви на моя отговорност, отивате в Пловдив. Обаче колата желая да е тук. “
Колата не я върнаха в неделя, не я върнаха в понеделник, никой не се появи. Във вторник се обадих на Марин. Викам: „ Марине, разбрахме се колата да я върнете. Утре, вдругиден чакайте отново да ви приберем… “ Същия ден се обадиха. По автомагистралата, против Провадия, до отклонението за Ветрино, оня, провадийския – Данчо Ментеша, беше направил едно малко заведение с паркинг. Обадиха се сътрудниците – намерили колата там на паркинга оставена. Обаче изпразнена, нищо няма в багажника – кожуси-можуси, мотор авариен няма, дори бяха изкарали и касетофона. Провадийците бяха отишли и оцапали цялата работа. Никакви следи! Качил се там един старшина – до момента в който я възпламени, до момента в който я закара в Провадия… Там специалистът почнал да търси следи, вика: „ Те са я окъкали отвред. “ И те (тимаджии) не признаха, че те са я закарали там колата.
Колкото до откупа, вървеше приказката за към 10 000 долара… След 1-2 месеца подхванаха „ Дружба “ (по-младите го знаят като курорта „ Св. Константин “). И се демонстрираха на 2 коня качени. Обаче почнаха да пищят търговците от алеята към „ Черноморец “, че ги рекетират да подписват контракти за защита. Викам: „ Кои са тия? “ „ Ами, една компания, тук контракти са сключили с шефа, компания ТИМ. “ Като ми споделиха ТИМ, на мен ми се наостриха ушите. „ Каква компания ТИМ, бе! Ведомствената полиция стоят. Държавата заплаща на 20-30 души джандари да охраняват този регион. На каква друга компания ще заплаща? “ Имах там опция да получавам информация от стопанския бранш. Видях контракта за какви пари е – Наско Рафайлов (директор на Регионална дирекция на вътрешните работи – Варна, от 1997 до 1998 г.) беше още в „ Кадри “. Отидох при него и му крещя: „ Наско, тази сума какъв брой служители на реда подсигурява – снабдяване, облекла, храна, заплати, санаториум, те имат там някакъв норматив? “ Той ги пресметна – за 33-34 служителя на реда. „ Как бе, 10-12 охранители има там и два коня. “ Чак по-късно през лятото се появиха с 3 джипа.
И започнаха едни приказки, че шефът на курорта ще им трансферира 3-4 от дребните хотелчета към Гранда, и така нататък Бяха подготвили скритата приватизация на тези хотели. Даже бяха изпратили предлагането в София
Виж всички публикации от http://www.faktualno.com-->
Винаги го е привличало рисуването. Като приключил 7 клас, кандидатствал в Худжествената гимназия в Казанлък. Докато дружно с другите деца се потял над скиците, се извила стихия. Вятърът бил толкоз мощен, че потрошил прозорците на гимназията, а стъклата изпонарязали част от роднините на бъдещите художници, които чакали в двора края на изпита. „ За отплата шефовете на учебното заведение взеха решение да одобряват с преимущество тези, чиито близки бяха потърпевши. Така аз останах отвън класацията, а с цел да не изгубвам годината, се записах в Корабостроенето “, твърди босът на ТИМ. А след това, като приключил СТУК-а – Средното техническо учебно заведение по корабостроене, и пристигнал ред да влиза в казармата, го пратили в „ Тихина “ – да поддържа нагледната пропаганда. За пръв път го присъединили в акция, когато негови сътрудници си начупили краката при парашутен скок и нямало кой да попълни групата. Малко по-късно към този момент бил измежду титулярите. След това останал на свръхсрочна работа и влезнал в листата на командосите от най-висша класа. И в Чичко Google написа, и самият Марин Митев признава, че няколко пъти му се е случвало да не му се отвори парашутът и се е приземявал с помощта на аварийния. Негови сътрудници от поделенето също не крият, че е бил пращан на най-опасните задачи. „ Случвало се е със седмици да киснат под водата в Босфора “, споделят те сбито. И до момента в кабинета на Марин Митев в ЦКБ висят архивни черно-бели фотоси, запечатали екскомандоса с групата му и военния министър от ерата на Тодор Живков ген. Добри Джуров – при обмяна на опит в Чехословакия или награждаване след задача. В ъгъла под тях, повърхностно са подпряни няколко саби и „ самурайски “ мечове. „ Остави ги – бутафория. Ама ми ги подаряват и какво да върша – в случай че не ги взема, ще се обидят “, подмята Марин, до момента в който грижливо смъква от стената архивните фотоси, с неподозирана деликатност ги поставя на бюрото и стартира да ми споделя къде и по какъв мотив са правени.
Господ има необичайно възприятие за хумор… Тънка алена линия… Всъщност спортът не просто е един от темелите, върху които – тухла по тухла, ТИМ стартира да гради „ къщурката “ си. Той даже не е наследена инерция от войнишките години на някогашните морски пехотинци, а самобитна визитка, с която бащите на абревиатурата като че ли опитваха да разграничат хората си от класическия облик на „ мутрата “. За разлика от залезлите спортни величия в другите силови структури, които упражняваха мускулите си единствено до момента в който прибираха рекета от следващия дебитор, тимаджии се поддържаха във форма освен по улиците, а и във фитнес залата, и на татамито. Факт е, че множеството от създателите на групировката са някогашни състезатели по карате – и то взели участие в националния тим по киокушин кай, печелили не една и две трофеи в интернационалните шампионати. Логично е да се допусна, че от философията на източните бойни изкуства, съчетана с уменията от школата на „ Тихина “, плюс идеята, в която са се клели, наречена най-шаблонно татковина, би трябвало да се роди съвършеният герой за правдивост – самобитен групов Батман на посттоталитарна България. Само че, както нормално става у нас, положителните планове прекомерно постоянно кривват по пътя към пъкъла. Първоначалният план ТИМ да развива освен спортния клуб, а и образователен център, в който да се четат лекции, съчетани с на практика курсове за образование по фирмена сигурност, някакси остана в границите на положителните планове. Целта, с която бе записана „ ТИМ “ ООД – да продава защитата като ноу хау, последователно бе размита от прозата на делниците. Някога, през Възраждането, на село, даскалите може да са били тачени и възвеличавани, само че и тогава, както и през днешния ден, шансът им да свържат двата края е бил в ръцете и портфейлите на чорбаджиите. За никого не е загадка, че край морето пъпът на чорбаджиите постоянно е бил хвърлен в курортите – даже по Тодорживково време, когато всички хотели и заведения за хранене бяха държавни. А когато някой харчи пари на страната, изключително в мътилката на прохождащата народна власт, надали ще тръгне да купува ноу хау за фирмена сигурност, откакто може да си наеме пазванти. Особено когато пазарът на охранители е пренаситен. През 1994 година във Варна главната борба за клиенти беше сред „ пазачите “ от локалните поделения на СИК и ВИС – „ Секюрити груп “ и „ Марс 93 “. Тарторите им – взривеният през ноември 1996 година в асансьора на кооперацията си Йордан Марков, и някогашната „ олимпийска вяра “ в битката Христо Асенов-Бацата имаха именита популярност. Бригадите им жужаха като пчелички сред магазини и кръчми, кандърдисвайки притежателите им да ги „ пазят от неприятните “. Естествено, против добра месечна сума. Който не искаше, го отнасяше – той или имуществото му. Резултатът – комерсиалните обекти в града, даже гаражите, превърнати в квартални минимаркети, бяха облепени със стикерите на „ Марс “ и „ Секюрити “, а кражбите и разрушените витрини подминаваха „ белязаните “ като бързия трен. Докато момците на Бацата и Данчо Марков шетаха из морската столица със самочувствието на шерифи, ТИМ „ удари бингото “ малко по на север. Никой не разбра по какъв начин компанията подписа контракт да охранява държавния още курорт „ Св. Константин “, и то чак до 2002 година На фона на „ жълтите стотинки “, събирани от дребните търговци в града, парите бяха фантастични. „ Плащаше им се месечно заплащане, равняващо се на 31,8 полицейски заплати. На процедура из курорта се разкарваха четирима души от групировката и – толкоз “, беше оповестил пред публицисти по това време някогашният началник на Регионалното звено за битка с проведената престъпност полковник Стамо Стамов. Според него договорът за охранителна активност с ТИМ е бил извънредно неблагоприятен за курорта, само че в тези години, „ когато се наливаха основите “ на пазарната стопанска система, кой ще ти гледа интереса на някакво си държавно сдружение, което трябваше да извърши задачата си на дойна крава, изцедена до дъно, преди да бъде хвърлена в кланицата на приватизацията. Пък и тогавашният началник на „ Св. Константин “ Иван Иванов, известен измежду медиите в града с прозвището Инч Хай, което идеално прилепваше на ниския му растеж и слабото му телосложение, бе останал извънредно удовлетворен от сделката… Носталгично Погледнати от камбанарията на днешната световна рецесия, 90-те години на 20 век бяха безметежно време. Тогавашният кмет на Варна Христо Кирчев – първият локален властник, излъчен след действителна изборна конкуренция, громеше сърповете и чуковете в главите на съгражданите си, реституираше златни имоти в „ Св. Константин “ и бленуваше за НАТО и Шести американски флот, които да трансфорат града в Маями на Балканите. Нервираше се, че западните дипломати ни мислят за туземци, дето се радват, в случай че спастрят някой и различен лев, с цел да си купят препаска, с която да прикрият бедрата си. Тюхкаше се, че „ българинът седи върху златна мина, а чака да падне кокосов орех върху главата му, с цел да се нахрани “. И гордо пърпореше по улиците със старичкия си „ Трабант “. Частната самодейност беше на респект, алъш-веришът със артикули от Капълъ чарши – върхът на предприемачеството, а планът „ Красива България “ – метод да пребоядисаш на облага фасадата на реституирания си парцел на пъпа на Варна, с помощта на който си се уредил с мечтаната „ специалност “ рентиер. Журналистическата колегия също не бе подмината от ентусиазма на времето. Умирахме да си врем носа на всички места, надавахме уши щом някой около нас заговореше за далавери – без значение дали парите под масата отиваха към общински служители, партийни централи, национални организации или блюстители на реда. Приватизацията беше във вихъра си, облагодетелстваните от покупко-продажбите се брояха на пръсти, а прецаканите, като не можеха да загребат от меда с черпака, търсеха на кого да си изплачат тъгата. Ама, в случай че може, хем да ревнат с цялостно гърло против „ мръсниците “, хем да не се загатва кой тъкмо реве. Познайте от веднъж за кого беше отредена странната роля на изповедника тръбач – на публицистите, несъмнено. Само че вестникарските разкрития, даже и да бяха безусловно достоверни, нормално вървяха в комплект с писмени пояснения за материала, източниците и инспекциите на оповестената информация в някое от РПУ-тата (тоест, районните полицейски управления) на Варна. В случая полицайчетата нямаха никаква виновност – разпитваха ни, тъй като „ засегнатата страна “ опитваше да заведе дело за клюка против създателя, а според от „ показанията “, прокуратурата трябваше да реши дали пишещият е „ сгазил лука “, или не. Отплеснах се. Всъщност желаех да кажа единствено, че в един миг автоцензурата още веднъж излезе на дневен ред, а всяко по-чепато писание трябваше да бъде с кристално акуратен изказ, с цел да си спестиш интервютата с Темида. В сходни случаи персонално аз завиждах на сътрудниците от радиа и малките екрани. Не тъй като съм си фантазирала, че им е по-лесно, а поради мимолетността на ефира. Кой чул, кой гледал, кой запомнил – иди търси записи, че да покажеш на прокурора по какъв начин са те омаскарили… Докато при вестника е друго – колкото щеш можеш да четеш, да препрочиташ, да тълкуваш и да търсиш скритите обиди. Дори и да си пропуснал да видиш материала, отново няма проблем – ей ти я библиотеката, освен ще ти дадат да го прочетеш, ами и копие ще ти направят… Напук на поговорката, че на бодлива крава Бог рога не дава, през 1998 година, тъкмо когато ръководството на Съюз на демократичните сили бе почнало крепко да се втвърдява, аз цъфнах в ефира на тимаджийската телевизия. И то не сама, а в компанията на още две, по-устати и от мен, журналистки – упоменатата към този момент Юлия Кунева и известната в последно време Веселина Томова. Един час седмично, онлайн, благодарение на водещата Петя Стефанова, трите трябваше да вадим на показ прикриваните проблеми на града и да слагаме пръст в раната. Без ограничавания на тематиките, без чадър над който и да било от управниците, без да сме задължени да назоваваме източниците си. Експериментът на МСАТ бе наименуван „ Спешно поделение “. Честно казано, и трите имахме запаси към името – около сполучливия сериал ни звучеше някак си претенциозно, пък и се притеснявахме да не стоим на екрана като пациенти на психиатрията. Любо Живков, който тогава го играеше пресаташе на ТИМ и бе „ основният договарящ “ с нас, обаче отсече, че Марин Митев харесал тъкмо това име и се спрял на него. Пропуснах да кажа, че и концепцията за „ отделението “, и форматът на предаването, и кандидатурите ни като „ медсестри “, били персонално избрани от Марин. Поне по този начин твърдеше Любо… В месеците, през които се вихрехме в „ Спешно поделение “, последователно усетих какво е да вкусиш блясъка на славата, даже да не си популярен колкото Джон Бон Джоуви. Притесненията ни, че се впускаме в непредсказуема случка, че предаването няма да се хареса, че ще изглеждаме смешни на екрана, изчезнаха още на втората седмица. Варненци започнаха да чакат четвъртъците, с цел да чуят следващата порция вести, непроцедени другаде – за парите от боклука на Варна, превеждани в секрети сметки на Съюз на демократичните сили за предизборни или други цели, за скритите клаузи от контракта за приватизация на „ Златни пясъци “, за подслушваните линии, засечени в някои редакции (както споделяше един мой професор – от Клеопатра до наши дни нищо ново)… Странно, само че чисто варненската тема, тиражирана от локалната кабеларка, откри отзив и в много други градове от страната. Мои познати, включително даже от Пазарджик?!?, ми звъняха да ме питат по какъв начин са ни пуснали на екран, и по какъв начин по този начин още не са ни били… На моменти и ние се питахме същото, само че се утешавахме, че до момента в който зад нас стои ТИМ, пердах няма да ядем. Досега не съм признавала, само че хонорарите от „ Спешно поделение “ бяха най-лесно и най-приятно изкараните пари през живота ми до момента. Факт е, че за 4 часа в месеца получавахме по още една заплата, освен това, като давахме воля на най-съкровеното си предпочитание да споделяме истината, единствено истината, цялата истина и нищо друго, с изключение на истината… Нека това не ви звучи надуто и патетично. Защото информацията, която публицистите кътат в мозъка, бележниците и компютрите си, наподобява на айсберг. По страниците на вестниците и в ефира излиза единствено надводната част. Онова, по-голямото, невидимото, дето може и „ Титаник “ да прати към дъното, най-често не вижда бял свят. В „ Спешно поделение “ за долната част на айсберга нямаше заслон. Сигурно по тази причина животът на предаването бе къс. Че привнесеният от София началник на Регионална дирекция на вътрешните работи – Варна, полк. Иван Стефанов ни търсеше цаката, бе едно на ръка. Особено като отворихме дума, че толкоз интензивно е задирял своя колежка в почивната станция на Министерство на вътрешните работи на „ Св. Константин “, та тя се жалвала на военна прокуратура от опит за изнасилване… Години, откакто „ отделението “ беше хлопнало кепенци, разбрах, че цялата „ Криминална полиция “, даже в случай че не е на работа, била задължена да гледа предаването. И да рапортува за всичко, казано от екрана. Как да не се почувстваш допрян от Blaze Of Glory след всичко това… Краят на „ Спешно поделение “ пристигна, като всички промени, в навечерието на Нова година. Шефовете ни от „ Труд “ в София внезапно взеха решение, че по Закона за конкуренцията нямаме право да се радваме на приходи от друга медия, освен това – „ О, смут, частна! “ (Сякаш вестникът ни, който към този момент имаше най-големия тираж в страната, се устояваше от волни пожертвования.) ТИМ също даде отбой. Явно задачата беше изпълнена: конкуренцията в бизнеса бе овладяна, полицейските пристрастености – умиротворени, рекламните контракти на МСАТ – вързани в забрадка, подписани и предплатени. У нас остана горчивият привкус на нещо стартирано и незавършено – хубаво, но със период на валидност. Дето го дефинира не качеството на продукта, а чорбаджията. Както прочее множеството от нещата в България…
Да споделям ли какъв брой благо ми стана близо 10 години, откакто „ Спешно поделение “ към този момент не беше част от ефира, когато мои познати ме запитаха: „ Абе, какво става, скоро не сме ви виждали предаването. Да нямате проблеми? “ Мисля си, че проблемите, колкото и да са грандиозни, изчезват от хоризонта, в случай че някъде около тях си срещнал и светлите мигове на удовлетворението… Марин Митев храни тигрови акули някъде в Индийския океан. Уникалната фотография е измежду дребното снимки в профила му във „ Facebook “, запечатали лицето на „ бащата “ на ТИМ. „ Ако някой към момента изпитва вълнуващо учудване за какво в никакъв случай, на никое място и късно не може да прочете повече за холдинга ТИМ, ще би трябвало да се сблъска с очевидното: групировката усърдно се грижи името й да бъде използвано като в гробищен парк – или за положително, или за нищо. “ Тези думи не са мои, въпреки че с чиста съвест бих се подписала под тях. Точната дефиниция е направена в Скай конгрес. За страдание, не мога да изтъквам от кого, тъй като единствен ориентир е датата – 14/2/2003 година, 11:05 ч., и безадресното „ неизвестен създател 79 “. Информацията обаче е като водата – изтървеш ли я, плъзва на всички места, покрива неравностите, запълва кухините, до момента в който не изравни пейзажа и не стартира постепенно да се разсейва в пространството. И даже когато се изпари, отново остават каверни, в които можеш да откриеш прелюбопини неща. Трябва обаче да знаеш къде да търсиш… Още вардя една разпечатка от средата на 90-те години на предишния век за следените от Министерство на вътрешните работи структури, разработвани като рискови и евентуално рискови за естествения живот в града. Оперативен служащ ни я беше дал, откакто му бяхме приплакали, че имаме да пишем материал за престъпността във Варна. Тя започваше с ТИМ-ООД. Бяхме предизвестени, че писаното няма доказателствена стойност, и че в случай че го публикуваме 1:1, освен ще си имаме неприятности, само че и няма да се откри кой да удостовери информацията. Изкушавам се обаче да го изтъквам: „ Дружеството е записано на 29.12.1993 година за насърчаване на действия, свързани с търговията, защитата, услугите. Дружеството има подписан контракт за защита на курортен комплекс „ Св. Св. Константин и Елена “ до 2002 година, обособени питейни заведения в курортния комплекс; голям брой магазини и други търговски обекти на територията на гр. Варна, като защитата се реализира посредством построена лична система на СОТ; експлоатират взаимно с „ Мустанг видео “ – Обединена кабелна телевизия; охраняват паркинги, складови бази, държат чартърен представителна постройка в кв. „ Чайка “ – общинска благосъстоятелност, предоставени им преференциално от кмета на гр. Варна. Чрез основано взаимно сдружение със съдържателите на риболовни таляни на цялата територия на района имат монопол върху риболова и определянето на цените. По оперативни данни са под опеката на И.Д. основен прокурор на въоръжените сили, кметската администрация на града. Имат лиценз за охранителна активност. Седалището на сдружението е гр. Варна, ул. „ Марин Дринов “ 55 (адресът на Медицинския университет в града – б.а.). Като шефове на сдружението се водят Марин Великов Митев ЕГН… и Тихомир Иванов Митев ЕГН… Силовата конструкция вътре в сдружението се управлява от Иво Каменов Георгиев ЕГН… 31 юли 2004 година – Иво Каменов (на заден план) и Марин Митев, пременени в бяло, се готвят да прережат лентата на новия хотел в курорта „ Св. Константин “ – „ Азалия “. Структурният състав на ТИМ в охранителната и силова конструкция се състои от към 50 млади мъже, подбрани най-много от уволнения войнишки състав на под. 22580 гр. Варна (разузнавачи-десантчици), някогашни служители на реда от СПООР – Варна, неосъждани, интензивно поддържащи спортната си форма във фитнес центъра, където се намира офисът. Дисциплината е по сходство на тази в армията. Марин Митев и Тихомир Митев са служили като сержанти на свръхсрочна работа в горепосоченото военно отделение. През последния месец лишиха бизнеса с проституцията от другите групировки и настъпват във всички техни сфери на въздействие. За бизнеса с проститутките дават отговор Стоян Стефанов Лефеджиев ЕГН… и Владимир Корнеев Илиев ЕГН… На този стадий представителите на ВИС и СИК в града не могат да окажат противопоставяне на ТИМ и евентуално в бъдеще е допустимо да се стигне до стълкновение на ползите. Към ТИМ гравитират представителите на „ Корона инс “, които нямат огромни позиции в района, „ Секюрити глобъл – ЕООД “ гр. Пловдив. “
Край на цитата. Всъщност, в случай че попитате някой варненец от междинното потомство по какъв начин ТИМ са почнали бизнеса си, той надали ще се ограничи единствено в границите на проституцията, упомената в оперативната разработка. И ще бъде надалеч по-словоохотлив в детайлностите за „ всички техни сфери на въздействие “, отнети от „ другите групировки “. Автоджамбазлъкът е единствено една от тях. И въпреки стотици поданици на морската столица, станали непредпазливо пешеходци, да са уверени, че колите им са били отмъкнати от бригадите на ТИМ, никой от тях не се е добрал до доказателства за това. Собствениците на лъскави лимузини – изчезнали внезапно и върнати назад против затлъстял откуп, също нямат черно на бяло, че покушението е дело на митичната абревиатура. Дори в случаи, когато поради авторекета е имало заплаха да лумне интернационален скандал и полицията се захващала съществено да търси крадената кола, джамбазите от ТИМ отново са успявали да заметат следите си. Въпреки че договарянията се водели персонално сред хората на реда и бащите на групировката. Това не е художествена небивалица, а част от спомените на полк. Стамо Стамов – именитият началник на РЗБОП, както назоваха в резюме Регионалното звено за битка с проведената престъпност. Предавам ги по този начин, както ми ги описа близо 17 години след „ застрахователните събития “. „ Бяха отработили канал за крадени коли – прекарваха ги през Румъния, Констанца. Прокурорът или шефът на МВР-то там беше в близки връзки с тях, плащаха му на него. На Лазар Анев от „ Албион кар “ откраднаха 4-5 нови БМВ-та. Лазар ги продава на някого и след 2-3-4 дни изчезват. Информацията беше на 100%, че те ги крадат и ги изнасят в Констанца. През април 1994 година в хотел „ Мусала “ отсядат две фамилии руснаци, за една вечер. Всички бяха от „ Мосфилм “. Жените – от остарялата московска буржоазия. Идват от Австрия с две БМВ-та, огромни и нови. Понеже чули, че в България се краде, на паркинга ги поставят едно до друго. Двете дами и единият мъж се качват в хотела, вторият остава да спи в колите. Като се съмва сутринта, обаждат му се да се качи горе – да употребява тоалетна и да се измие, а по-късно да се подготвят да потеглят. След половин час, или колкото там е стоял, слизат и виждат, че едното БМВ го няма. За второто не са имали време да го отмъкнат. Или не са желали – най-вероятно… Багажниците на колите бяха цялостни. В тази, която бе открадната, имаше авариен мотор и доста скъпи кожуси, купени от Виена. Явно са ги следили цяла вечер… Случая го пое Първо районно, което бе на по-малко от 100 метра от хотела. Единият от компанията имаше някакъв прочут – руснак, който живееше до Спортна зала. Той остана за известно време – 4-5 дни, до момента в който се откри колата, с цел да може да я върне в Русия, а другите си потеглиха. Двамата поддържаха връзка с оперативните в Първо РПУ. На третия-четвъртия ден някакъв българин им се обажда и им желае среща, като стартира приказки за откуп. И тогава трансферираха случая към РЗБОП. Понеже съм учил и почти го знам съветския, аз контактувах с сътрудниците. Е, стартира една игра, която продължи 2-3 дни, до момента в който излезе на ярко този, който желае парите. И пристигна един строителен механик – здравословно не беше добре индивидът. Отначало го подхванахме: „ Колата, като стойност, и туй, което има вътре, искаш откуп за тях. Твърдиш, че нямаш нищо общо с цялата тази работа – кой ще ти повярва? “ После извиках една от прокурорките от районна прокуратура да участва на диалога, с цел да му изясни – в случай че не има вяра на мене, на нея най-малко да повярва. И тогава тоя човек сподели:
– Аз съм единствено медиатор. Тук едни момчета ме накараха, пък ще ми дадат някой лев, тъй като нямам пари за медикаменти.
– Кои са тез момчета?
– Еди кои си.
Единия го сподели. Момчето се оказва Иво Каменов. Аз Иво до тогава единствено бях го чувал, само че не бях го виждал… И за негативно време – значи това е било в сряда или четвъртък, в петък към този момент бяхме изяснили кръга кои са. И в събота сутринта рано-рано ги прибрахме и ги закарахме във Второ районно ръководство – Тихомир, Иво и Марин. И още един имаше, само че го забравих кой е. Аз настоявах, желаех да ги задържим, обаче прокуратурата… Те въртяха-сукаха, въртяха-сукаха, не издадоха къде е колата. Отидохме на пазарлък – да кажат къде е БМВ-то, да го върнат, и ще ги пуснем. Казаха: „ Колата ще ви я върнем, обаче няма да кажем къде е. “ „ Няма значение, крещя, най-малко я върнете. Този човек стои тука, чужденец е. “ И в един миг – към този момент стана към 5 часа следобяд, прокурорите си сграбчиха шапките и се прибраха. Не подписаха разпореждане за задържане… Няма какво да върша – последният работен ден от седмицата, идва 18 ч., сътрудниците би трябвало да си вървят, а тях би трябвало да ги пускаме. И като поеха ангажимент (да върнат колата), аз до последния миг не им споделих, че ще излязат. Викам: „ На нас ни свърши работното време, вашето място е там (в ареста), ние си отиваме у дома. “
Това ни беше и най-силното оръжие. Казаха: „ До два дни колата ще я докараме, пуснете ни. “ В неделя, припомням си, имаше някакво съревнование по кикбокс в Пловдив. Викат: „ Имаме двама-трима души, варненци, които се надяваме да вземат медали. Ние даваме там някой лев, пари, спонсорираме, би трябвало да сме там, апелирам ти се… “, отново почнаха да се молят. Аз използвах момента, че се молят, и им споделих: „ Добре, хайде, споразумяваме се – пущам ви на моя отговорност, отивате в Пловдив. Обаче колата желая да е тук. “
Колата не я върнаха в неделя, не я върнаха в понеделник, никой не се появи. Във вторник се обадих на Марин. Викам: „ Марине, разбрахме се колата да я върнете. Утре, вдругиден чакайте отново да ви приберем… “ Същия ден се обадиха. По автомагистралата, против Провадия, до отклонението за Ветрино, оня, провадийския – Данчо Ментеша, беше направил едно малко заведение с паркинг. Обадиха се сътрудниците – намерили колата там на паркинга оставена. Обаче изпразнена, нищо няма в багажника – кожуси-можуси, мотор авариен няма, дори бяха изкарали и касетофона. Провадийците бяха отишли и оцапали цялата работа. Никакви следи! Качил се там един старшина – до момента в който я възпламени, до момента в който я закара в Провадия… Там специалистът почнал да търси следи, вика: „ Те са я окъкали отвред. “ И те (тимаджии) не признаха, че те са я закарали там колата.
Колкото до откупа, вървеше приказката за към 10 000 долара… След 1-2 месеца подхванаха „ Дружба “ (по-младите го знаят като курорта „ Св. Константин “). И се демонстрираха на 2 коня качени. Обаче почнаха да пищят търговците от алеята към „ Черноморец “, че ги рекетират да подписват контракти за защита. Викам: „ Кои са тия? “ „ Ами, една компания, тук контракти са сключили с шефа, компания ТИМ. “ Като ми споделиха ТИМ, на мен ми се наостриха ушите. „ Каква компания ТИМ, бе! Ведомствената полиция стоят. Държавата заплаща на 20-30 души джандари да охраняват този регион. На каква друга компания ще заплаща? “ Имах там опция да получавам информация от стопанския бранш. Видях контракта за какви пари е – Наско Рафайлов (директор на Регионална дирекция на вътрешните работи – Варна, от 1997 до 1998 г.) беше още в „ Кадри “. Отидох при него и му крещя: „ Наско, тази сума какъв брой служители на реда подсигурява – снабдяване, облекла, храна, заплати, санаториум, те имат там някакъв норматив? “ Той ги пресметна – за 33-34 служителя на реда. „ Как бе, 10-12 охранители има там и два коня. “ Чак по-късно през лятото се появиха с 3 джипа.
И започнаха едни приказки, че шефът на курорта ще им трансферира 3-4 от дребните хотелчета към Гранда, и така нататък Бяха подготвили скритата приватизация на тези хотели. Даже бяха изпратили предлагането в София
Виж всички публикации от http://www.faktualno.com-->
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ